Лекция 1 - Къде започна всичко...

Когато отворим съвременен учебник по психология или влезем в университетска аудитория, е изключително лесно да останем с впечатлението, че тази наука съществува открай време и всичко в нея е ясно. Истината обаче е, че психологията е една от най-младите научни дисциплини, като в същото време е и един от най-старите човешки интереси. Нейният път започва край лагерния огън, във философските школи на Древна Гърция и в тихите кабинети на новоевропейските мислители.

За да разберем как психологията е стигнала до днешното си състояние, трябва да разберем, че тя никога не е съществувала в изолиран научен вакуум. Тя винаги е била оформяна от мощни външни сили, които определят не само какви въпроси се задават, но и кои отговори се приемат.

Социално-исторически контекст

Един от най-силните двигатели за развитието на психологията през последните два века са били социално-икономическите и политическите условия. На първо място, икономическите нужди и пазарът на труда изиграват решаваща роля. В края на 19-ти и началото на 20-ти век броят на докторантите по психология започва рязко да надвишава броя на наличните работни позиции. За да оцелеят и да получат финансиране от университетите и държавата, ранните психолози е трябвало да докажат, че тяхната наука притежава практическа стойност за обществото. Това измества фокуса от психологическата лаборатория към училищата, фабриките и болниците. Напливът от имигранти и възхода на общественото образование създават огромна нужда от диагностика на деца, оценяване на способностите за учене и справяне с изоставането в класната стая. Така практическите нужди на обществото се превръщат в горивото, което задвижва приложната психология.

Войната е друг драматичен катализатор. Военните конфликти, особено Първата и Втората световна война, поставят пред психологията изключително тежки задачи. Държавите са имали нужда от бърз метод за подбор на стотици хиляди новобранци, класифициране на техните интелектуални възможности, и справяне с масовите психични травми след битките. Всяка война принуждава психологията да излезе от теорията и да влезе в реалността, което неимоверно ускорява нейното развитие и обществено признание. Освен това, преследването на интелектуалци от нацистите през 30-те години прогонва най-светлите умове на психоанализата и Гещалт психологията към САЩ, променяйки завинаги географския център на световната психология.

Не на последно място, съществена роля изиграват предразсъдъците и социалните бариери. Историята на психологията дълги години е била история на изключване. Жените, еврейските учени и чернокожите изследователи са се сблъсквали с институционални забрани и системна дискриминация. Първите жени психолози, Мери Калкинс и Елинор Гибсън, са провеждали революционни изследвания, докато същевременно са им били затваряни вратите на библиотеките и трапезариите, предназначени само за мъже. Вниманието към тези контекстуални фактори е критично, защото те ни показват, че науката се прави от реални хора с техните страсти, ограничения и културни ограничения, а не от безстрастни роботи.

Древните корени

Макар че модерната психология получава своя статут едва преди има-няма 50 години, въпросите, с които тя се занимава, са същите като тези, които са вълнували философите още преди две хилядолетия и половина. Древните гърци са били първите, които опитват да систематизират знанията за човешката природа, паметта, мотивацията и възприятията.

Платон например разглежда душата като нещо нематериално и вечно, което е затворено във физическо тяло. Неговият подход е предимно рационалистичен и дуалистичен. За Платон истинското знание не идва от измамните сетива, а от вътрешното съзерцание и откриване (или по-скоро спомняне) на идеи. В една от съвременните класики на киното „Матрицата“ виждаме модерната адаптация на този платонов скептицизъм: ако това, което виждаме, чуваме и усещаме, са просто електрически сигнали в мозъка, как можем да бъдем сигурни кое е реалност и кое е илюзия?

Аристотел, ученикът на Платон, поема по коренно различен път и поставя основите на това, което по-късно ще наречем емпиричен подход. В своя фундаментален трактат „За душата“ (De Anima) той отхвърля идеята, че душата съществува отделно от тялото. За Аристотел умът и тялото са два неразделни аспекта на един и същ жив организъм. Той разглежда ума като чиста дъска при раждането, върху която опитът постепенно оставя своите отпечатъци. Нещо повече, Аристотел пръв прави подробни описания на паметта, асоциациите и сетивните възприятия, полагайки първия камък на психологическата теория.

В последвалата епоха на Елинизма и Римската империя фокусът се измества от теоретичното познание към практиката на живота. Епикурейците и стоиците, като Сенека и Епиктет, започват да разглеждат ума през призмата на емоционалния контрол и устойчивостта към страданието. Епиктет например изрича мисъл, която векове по-късно става фундамент на съвременната когнитивно-поведенческа терапия: „Хората се страхуват и измъчват не от нещата, каквито са, а от начина, по който ги възприемат“. Римските философски школи насочват вниманието към субективното преживяване и начина, по който човек интерпретира вътрешните и външните събития, за да постигне духовно спокойствие.

Следсредновековната философия

След периода на разцвет в древните общества, философията отстъпва своето място на религията (по причини, които няма да дискутираме в настоящата лекция) и за близо 1000 години настъпва пауза в развието на нашата наука. С навлизането в Ренесанса обаче и в последвалото Просвещение, европейската мисъл прави грандиозен скок. Религиозните догми и безрезервното доверие към Бог правят крачка назад за сметка на новото научно търсене, базирано на математика, физика и експерименти. Основният дух на тази епоха - нейният Zeitgeist, ако щете - е духът на механицизма. Вселената започва да се възприема като един гигантски перфектно конструиран механизъм. По същия начин започва да се гледа и на човека.

Символ на този преход става Рене Декарт. Прекарвайки голяма част от живота си в самота и прецизно математическо мислене, Декарт преобръща вековния проблем за връзката между ума и тялото. Преди него се е смятало, че умът е господар на тялото - кукловод, който дърпа конците на една кукла. Декарт предлага революционна за времето си идея - взаимодействие между двете. Според неговия дуализъм реалността е разделена на две - материя (res extensa), която заема пространство и функционира по законите на механиката, и мислеща същност (res cogitans), която няма физическа маса и размер.

Тялото според Декарт е механизъм. Наблюдавайки сложните хидравлични статуи в кралските градини на Париж, задвижвани от водно налягане, той прави аналогия с човешките нерви и мускули. Той описва как външен стимул задвижва „животински духове“ в кухите нервни тръбички, предизвиквайки автоматична и неволева реакция. С това си виждане Декарт формулира теорията за рефлексната реакция, която три века по-късно ще се превърне в крайъгълен камък за бихевиоризма на Джон Уотсън и Б. Ф. Скинър.

Освен това Декарт прави опит да локализира мястото на взаимодействие между нематериалния ум и физическото тяло, посочвайки епифизата в мозъка като единствената структура, където телесните движения произвеждат усещания. В допълнение към своята доктрина той въвежда и разделение между човешките идеи - производни идеи (родени от външни сетивни стимули) и вродени идеи (съществуващи в съзнанието независимо от опита).

Тази концепция за вродените идеи предизвиква силен отзвук и води до възникването на британския емпиризъм, чийто основоположник е Джон Лок. Лок напълно отхвърля идеята за вродените знания. Той възражда аристотеловия принцип за ума като чиста дъска (tabula rasa), върху която единствено опитът е способен да пише. В съчинението си „Есе за човешкия разум“ той посочва двата основни източника на всяко познание - усещането (пряк сетивно знание от външния свят) и рефлексията (вътрешната обработка, мислене и съпоставяне, които умът извършва върху получените усещания).

Лок въвежда и фундаментална разлика между първични и вторични качества. Първичните качества според него съществуват в самите обекти независимо от това дали ги наблюдаваме - такива са размерът, формата, движението. Вторичните качества пък, като цвят, вкус, мирис и болка, съществуват единствено в субективното възприятие на наблюдаващия човек. Тяхното съществуване зависи от структурата на нашите сетивни органи. По този начин Лок подчертава субективния характер на възприятието и поставя въпроса как от прости сетивни елементи умът изгражда сложни вериги от знания и идеи.

Развитието на емпиричната линия продължава с Джордж Бъркли. Като дълбоко религиозен човек и епископ, Бъркли е обезпокоен от нарастващия материализъм на своята епоха и решава да атакува концепцията за първичните качества на Лок. Според Бъркли не съществуват никакви първични качества - всички качества са вторични, субективни и зависят изцяло от възприемащия субект. Неговата философия, наречена ментализъм, се събира в известния афоризъм "Esse est percipi" (Да съществуваш, означава да бъдеш възприеман). Физическият свят според Бъркли съществува единствено благодарение на факта, че той е постоянно възприеман от абсолютния Бог. Въпреки че тази позиция звучи крайно за мнозина, Бъркли прави невероятен принос към психологията на възприятието, описвайки как пространственото виждане и възприемането на дълбочина се научават чрез зрителни и мускулни усещания.

Механистичната линия в емпиризма достига своя абсолютен връх чрез Джеймс Мил. За разлика от своите предшественици, които използват метафората за машината само като илюстрация, Джеймс Мил твърди съвсем директно: умът е машина. Той функционира със същата автоматичност, сляпа последователност и липса на свободна воля, с която функционира и един обикновен часовник. Всички мисли, чувства и идеи са просто механична сглобка и сума от основните елементарни усещания.

Тази крайна атомистична перспектива е коригирана от неговия син - Джон Стюарт Мил. Израснал под суровия и безмилостен възпитателен модел на баща си, който го превръща в интелектуален феномен още на десетгодишна възраст и го вкарва в дълбока депресия едва на двадесет и една, Джон Стюарт Мил преосмисля бащиния механицизъм. Той заменя термина „психична механика“ с „психична химия“. Въвеждайки принципа на креативния синтез, той посочва, че когато прости идеи се комбинират, те образуват сложна идея, която придобива напълно нови качества, липсващи в самите градивни елементи (на същия принцип по късно е основан и гещалта). Така както комбинацията от водород и кислород създава вода, чиито свойства нямат нищо общо с двата газа, така и сложната мисъл притежава уникални свойства, които надхвърлят простата сума на своите части.

Паралелно с емпиризма във Франция се оформя и позитивизмът на Огюст Конт. Преминал през тежки епизоди на ментална нестабилност, Конт решава да систематизира цялото човешко познание. Според неговия позитивизъм съществуващото познание може да се базира единствено върху обективно наблюдавани факти, установени чрез методите на науката. Всичко, което носи философски, спекулативен или метафизичен характер, Конт обявява за безсмислица и го отхвърля.

В същия контекст материализмът като философско направление настоява, че всички явления във вселената, включително човешкото съзнание, мисли и емоции, могат да бъдат напълно обяснени чрез физичните и химичните свойства на материята и функционалната анатомия на мозъка.

Така към средата на деветнадесети век философската мисъл вече е завършила своята подготвителна работа. Философите са дефинирали основните проблеми, свързани със съзнанието, възприятието, образуването на идеите и асоциативните процеси. Те са създали теоретичната рамка за една естествена наука за човешката природа. Липсвал е обаче последният и най-важен елемент: методът. За да престане да бъде просто клон на философията и да се превърне в истинска самостоятелна наука, психологията е имала нужда от експериментално изследване, лаборатория и прецизни измервания - крачка, която предстои да бъде направена от физиолозите в следващата лекция.